Chapter 2

Мина седмица. Една седмица, откакто Хари пристигна в институцията. Той не е правел нищо особено, както си мислих. Просто спазваше всички правила и както се очакваше от него не създаваше много проблеми. Повечето хора имаха психически пристъп в първата седмица, но вече знаех, че Хари не като повечето хора. Той беше различен. Винаги спазваше правилата. Това би трябвало да ме успокои, но ме плашеше до смърт. Свикнала съм с луди пациенти, крещящи неща, викайки, опитващи се да те нападнат. Знаех какво да правя в такива ситуации и как да реагирам. Но Хари изглеждаше твърде послушен, примирявайки се и правейки каквото му се каже. Ненормалните хора не правят това. Те имаха гневни раздразнения, защото знаеха, че ще бъдат заключени тук и се страхуваха. Поведението на Хари не показваше страх, не беше разтревожен за това, че може да остане тук вечно. Той беше намислил нещо. И това ме ужасяваше.

Мислех за това как седях в офиса на медицинските сестри, не полагайки много труд за нищо. Чух скърцане от отварящата се врата, последвана от Лори, която беше главната сестра. Мисля, че тя беше единствената медицинска сестра работеща тук. Имаше дълга сива коса, светла кожа и беше около шейсет годишна.

-         Здравей, г-жа Хелман иска да оставиш закуска в стая 419. – каза тя. Наричахме ги стаи, но повече приличаха на затворнически килии. Кимнах и неохотно се изправих, взимайки табла с храна и тръгнах покрай килиите. Не помнех кой беше в стая 419, но предполагам, че щях да разбера скоро. Плъзнах тежката врата на клетката и влязох. Това което видях, почти ме накара да изпусна храната.

Това беше стаята на Хари.

Той стоеше в края на леглото, ръцете му си почиваха върху бедрата. Взираше се в земята и изглеждаше съсредоточен. Ръкавите му бяха навити и гъстите му, тъмни къдрици бяха разрошени и изтеглени назад по главата. Той ме чу да влизам и се обърна в моя посока.

-         Здравей. – той ми се усмихна.

-         Здрасти. – казах тихо. – Ами… - не знаех къде точно да оставя храната му и се почувствах неудобно, и уплашено, така че просто стоях там.

-         Тук. – каза той, стана и дойде към мен за да си вземе храната. Инстинктивно отстъпих крачка назад, и така бях до стената.

Той се засмя силно на реакцията ми и пристъпи дори още по-близо. Ахнах, когато дойде възможно най-близо до мен, таблата между нас осигуряваше единствено около 10 инча разстояние от мен до него. Трябваше да наклоня главата си за да видя високото му тяло над моето, очите му бяха като дълбок басейн от изумруди. Имаше нахална усмивка на лицето си, когато плъзна езика си навън и бавно го прокара по плътните си устни за да ги навлажни.

-         Не се тревожи, няма да те нараня. – произнесе думите бавно с дълбок дрезгав глас. – Как се казваш любов?

-         Роуз.

Той се наведе по-близо. Твърде близо. Изненадах се от това, че можеше да мирише добре, на това мръсно място. Той бавно поднесе устните си към ухото ми и аз можех да усетя горещият му дъх, спускащ се долу по врата ми. Изпрати тръпки през треперещото ми тяло.

-         Аз съм Хари. – прошепна задъхано.

Аз просто кимнах. Сърцето ми пулсираше с милион мили в минута. Тялото на убиец беше на няколко инча от моето. Никой не можеше да каже какво може да се случи. Но за моя изненада той не направи нищо. Просто стоеше там.

-         Може ли да си взема храната? – попита той, с тази нахална усмивка, все още на лицето му.

Погледнах надолу и осъзнах, че държа таблата толкова здраво, че кокалчетата ми са побелели.

-         Р-разбира се. – заекнах, бутнах таблата към него и излязох от стаята. Можех да чуя дълбокият смях идващ от килията и бързо избягах от там, уплашена. Бях разтревожена от това, че му позволих да ме сплаши и че избягах от него. Показва, че бях слаба и уязвима, и това не е добре ако си около безскрупулни престъпници.

Бях леко разтърсена когато влязох в офиса на сестрите. Примамливостта на Хари все още бе свежа в ума ми и застрашително го превземаше. Как г-жа Хелман ми беше заръчала да отида в онази стая без защита, без пазачи, без дори да ограничат момчето с белезници? Той можеше да ме нападне или изнасили, или да избяга от стаята, във всеки момент аз бих била безпомощна. Знам, че г-жа Хелман ми каза, че ще бъда по-често около пациентите, но не това имах предвид.

Влязох в офиса на Лори и я намерих да помага на шизофреник пациент, на име Дарла, която беше удавила собственото си бебе.

-         Хей, добре ли си? Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак. – отбеляза тя.

-         Да, добре съм. – излъгах. Не исках да съм около пациенти точно сега, просто трябваше да си изчистя главата за минута. – Трябва да отида до тоалетната. – казах, докато бързах да изляза от стаята.

-         Добре, но побързай, трябва да направим проверка днес. – каза тя след мен.

Простенах. Имаме тези дни веднъж месечно, където проверяваме психичното здраве на всички пациенти. Не тяхното умствено състояние, в което бях най-заинтересована. Това беше работа на психологът.

Използвах времето в банята, оправяйки дългата си, вълниста, тъмна коса и наместване на униформата ми, и какво ли не. След като бях готова с тоалетната, заех едно място обратно в офиса.

-         Хей, току-що пропусна новото момче, Хари. – каза ми Лори, когато се върнах.

-         Не мога да кажа, че съжалявам да чуя това. – отговорих.

-         Защо, не го ли харесваш?

-         Освен факта, че е одрал три жени? Изкарва ми ангелите.

-         О, виждам. Донякъде той изкарва ангелите и от мен, но слагам всички пациенти на еднакво.

-         Наистина ли? Винаги изглеждаш толкова спокойна с тях.

-         Да, това е защото трябва да се научиш как да свикваш с тях. Веднъж след като ги опознаеш, ще осъзнаеш, че не са по-различни от нас, нормалните хора. Те просто са загубени в собствените си умове. – тогава по-тихо тя каза. – Половината от тях не бива да са заключени в този затвор.

-         Какво имаш предвид? – попитах. Всички бяха престъпници. Разбира се, че заслужаваха да са заключени.

-         Както и да е, забрави всичко което ти казах.

Бях любопитна какво всъщност има предвид, но предпочетох да не задълбавам. Работех с Лори още няколко часа, давайки й лекарства и държейки документите, или каквото там и трябваше. Не трябваше да успокояваме никого или да викаме охраната, това беше добре.

След като приключихме с половината пациенти, Лори се обърна към мен.

-         Добре, време е за обедната ни почивка. – тя въздъхна и веднага излезе от стаята. Не бях много гладна, но имаше начин да стоя в този офис един час, затова мислех да проуча малко. Знаех къде са повечето места където имах работа за вършене, като кафенето и жилищното крило на пациентите, и салонът за служители, но само това. И както можете да видите отвън, това място беше огромно. Вероятно съм виждала само половината сграда. Не можех да не се зачудя какво държаха в другите коридори на институцията.

Мястото обикновено беше зловещо тихо. Беше леко хладно и тъмно. Въпреки стотиците пациенти и персонал наоколо, бе самотно. Минавах покрай каменните стени, може би за около пет минути минах през купища извивки и завои, когато стигнах до голяма, тежка врата. Беше направена от метал и изглеждаше като вход за друга институция. Можех да чуя приглушени викове и писъци идващи от другия край на вратата. Погледнах нагоре и видях сив надпис над рамката на врата, гласящ „Болнично отделение C”.

Част от мен беше любопитна какви ужаси се криеха зад вратата, а друга част от мен никога не би искала да разбира.

Реших да продължа да ходя и евентуално да отида в друга стая. Този вход не беше толкова голям или охраняван, но беше малко по-уединен. Нямаше надпис какво е, но исках да разбера. Натиснах дръжката и пристъпих вътре.

Когато влязох в стаята открих, че беше пълна бъркотия. Файлове и хартии бяха разместени на купове по пода. Имаше разпръснати чертежи около стените и буркани на рафтовете с… какво по дяволите имаше в тези буркани? Не можех да определя. Течността в стъклото беше стара и мътна. Очите ми пропътуваха по чертежите. Изглеждаха като различни части на човешкото тяло. Повечето от мозъка, някои от сърцето и нервите, от тези, които можех да определя. Един от тях имаше нещо написано, надраскано на ръка.

Тест #309

Пациент 20

Лила Дарсън

Какво по дяволите? Приближих се до номерираните листове, опитвайки се да проуча по-подробно друг проект, но чух бавното, скърцащо отваряне на врата. Заковах се на място. Знаех, че не трябва да съм тук и който и да отвори вратата също го знаеше.